2006–2017

7. януари 2018

Преди около три месеца направих презентацията на дипломната си работа и след това официално се отписах от университета. С това единадесетгодишната епопея на следването ми приключи! Вече официално съм Diplom-Informatiker (Dipl.-Inform.), което е еквивалент на магистър. Понеже бях по старата германска система, завършвам директно с това, нямах бакалавър по средата. Един поглед назад по учебни години, всяка от октомври до септември включително:

Първата година — старателно си пишех почти всички домашни, събрах 50% от точките както по линейна алгебра, така и по анализ (задължително беше само едно от двете). Измежду изпитите, които взех, беше този по линейна алгебра, който се считаше за най-трудния. Информатика 2 специално в нашата година също беше много труден, с някъде към половината скъсани, а аз го взех с 1.7 (по българската система еквивалентно на 5.30). Информатика 1 беше лесен и го взех с максималната оценка 1.0, която в крайна сметка остана единствена за цялото ми следване. Направих един практикум за подготовка за състезания по информатика, който щеше да се зачита за втората фаза на следването. От януари, т.е. три месеца след като започнах следването, започнах и работа в един институт по 40 часа на месец. Отгоре на всичко избягах и първия си и засега единствен маратон, но за това ще пиша друг път. Мисля, че това е била най-продуктивната година през живота ми...

Втората година — напрежението от първата беше започнало да си казва думата и още от началото ме преследваше болезнено чувство на самота, което на приливи и отливи продължава да ме придружава години наред и до ден днешен. Годината започна с първото ми ICPC състезание, където бях в новашкия отбор и не направихме нищо кой знае какво. Жонглирах със следването, работата (даже започнах и още една, като тутор на практикума за състезанията) и подготовката за следващото ICPC. Въпреки трудностите в личен план удържах всичките фронтове. Довърших си Vordiplom-а. Това означава буквално „преддиплома“ и е просто една от две фази на следването; сама по себе си не е образователна степен. По принцип две години се води стандартното време за тази фаза, а максималното позволено е три. От по-старите български студенти почти никой не беше успявал да го вземе за две. (На германците им беше по-лесно, защото явно учат повече математика в училище.) От българите от нашия випуск обаче повечето успяхме. Успехът ми беше доста зле — общо за Vordiplom-а 3.4, или 3.6 по българската система — обаче ми беше все тая, защото той не влиза в дипломата. От следващата година вече успехът се броеше.

Третата година — вече с по-силен отбор, започнахме с бронзови медали на ICPC-то през ноември. Трябваше да вземем пет от осем избираеми предмета и аз направих четири, продължавайки с работата и тренировките за следващото ICPC. Успехът ми беше около 2 (български еквивалент: 5). Дотук се движех по разписание. Редовното време за следване се водеше 9 семестъра, а средното, за което завършват хората — 12.

Четвъртата година — тук вече нещата започнаха да се проточват. Оставаше ми още един от свободноизбираемите предмети, но аз бях решил да ги взема всичките, с цел да си подобря успеха — брояха се най-добрите пет. В крайна сметка взех три през тази година, т.е. общо седем. За осмия учих, но се отказах скоро преди изпита, защото се видя, че няма да мога да го взема с добър успех. През тази година ми беше единственото късане на изпит от следването, освен него ме бяха късали само веднъж на шофьорския. Беше изпитът по формални системи, който иначе се водеше лесен. Трябваха 20 точки, а аз имах 19.5. Работата е, че няма възможност да се подобрява оценката на взет изпит, затова ме бяха скъсали с идеята да избера — или да отида да си видя работата и да им се оплача, че „погрешка“ са ми взели някъде повече точки, или да го държа още един път и да го взема с по-добър успех. Възползвах се от тази възможност. Напуснах работата в института, където работех още от началото по един изследователски проект. За няколко месеца отидох в една фирма, но там не потръгнаха нещата, и после отидох пък в друга. Бях започнал да си бутам Studienarbeit (горе-долу еквивалент на бакалавърска работа), но не напреднах особено. Също така ходих на разни лекции за профилиращите предмети, които щях да взема в бъдеще. Черно на бяло, през тази година взех само един задължителноизбираем изпит, плюс два, които не бяха задължителни.

Петата година — започна с огромно разочарование на последното ми ICPC, където изпуснахме златните медали и взехме сребра. Още от десети клас отделях много време за подготовка за състезания по информатика, първо за ученическите олимпиади, после за ICPC. Заради възрастовото ограничение нямах право да участвам повече, така че почувствах някаква странна празнина... това нещо, което години наред беше важна част от живота ми, изведнъж изчезна. Скоро я запълних като се включих в клуба по безмоторно летене, а пък разочарованието от състезанието беше туширано от факта, че ме взеха във Facebook за стаж към края на учебната година. Иначе, ходех на лекции по профилиращите предмети, направих Studienarbeit-а през първия семестър. Исках и да си взема един от профилиращите изпити, но нямах достатъчно кредити (грубо казано; системата беше малко по-различна), защото бях недоразбрал кое точно как се брои.

Шестата година — започна с тримесечния стаж в Америка, от който бях спестил доста пари, така че не работех, но пък прекарвах доста време в работилницата на Akaflieg (клубът по безмоторно летене). На 25-тия си рожден ден излетях за първи път — с инструктор, естествено! Трябваше да вземем един изпит за общо осем часа на седмица на семестър (обикновено четири различни предмета) от друга специалност и аз взех автомобилна техника. Също така направих и един семинар. Пак отложих профилиращите предмети, които бяха два, по осем часа всеки. В крайна сметка за тази година и предишните две общо взех неща, които биха били постижими за една, ако човек не се заплесва по състезания, работа, и безмоторни самолети. Освен това като цяло се чувствах тъжен и самотен и понякога просто нямах сили да върша нищо полезно. Митът за това как студентските години са най-хубавите при мен действаше с обратен знак. Имах си един плейлист, озаглавен Depressed, и вече бях научил текстовете на почти всички 100-тина песни от него. Накрая на учебната година отидох в Америка за следващия стаж, когато на втората седмица почина татко. Иначе, представих се отлично и получих оферта за работа, която приех. Идеята ми беше да си довърша всичко останало в следващата година — двата профилиращи предмета, един семинар или практикум, и дипломната работа.

Седмата година — като се върнах от Facebook с намерението да отида после да работя там, мотивацията за следването ми спадна доста, но трябваше да го добутам тази година. Не ходех на работа и след няколко месеца се отказах и от безмоторното летене. Самото летене не отнема чак толкова време, но идеята е, че за да ни учат, трябва да изработим определен брой часове по поддръжката на машините, както и разни проекти. Първия семестър си взех единия профилиращ предмет (паралелно програмиране), а втория — един семинар, и втория профилиращ предмет (алгоритмика). Успехът ми и на двата беше кофти — 2.3 и 2.7 съответно (български еквивалент: 4.70, 4.30), поради падналата мотивация... предвид, че вече имах сигурна работа след това, обективно погледнато нямаше значение. Втория семестър започнах да работя и по дипломната, с идеята да я завърша преди да замина, но не успях — бях запънал на една част от реализацията, която се оказа доста трудна. Нямах мотивация да работя и доста често излизах с мотора. Беше грешка, че си го купих толкова отрано, въпреки че ако не беше той, сигурно щях да намеря друг начин да се размотавам.

Осмата година — още в началото заминах за Америка. Оставаше ми само дипломната, но нещата с нея тръгнаха много на зле. Покрай самото преместване имах доста организационни ядове и на практика още щом започнах работа се чуствах уморен. Идеята ми да работя по дипломната вечер и през уикендите не се получи, просто защото нямах сили. В крайна сметка въпреки че си удължих срока с три месеца не успях да я направя навреме. С ръководителите се разбрахме, че ще продължа да работя по темата и после ще я регистрираме с ново заглавие.

Деветата година — дипломната вървеше много бавно. Все пак ѝ отделях достатъчно внимание, за да се отрази негативно на представянето ми в работата. Не съумях да съчетая и двете — уволниха ме и трябваше бързо-бързо да се върна в България. Първоначално си помислих, че поне сега ще мога да си довърша дипломната на спокойствие, но не се получи. Бях много изморен и отчаян от това, че се провалих и в двете неща, които се опитвах да правя цяла година. За седмици наред успявах да свърша работа само като за един ден. Междувременно ръководителят ми си завърши докторантурата.

Десетата година — продължавах да се опитвам да си бутам дипломната. Бях се оплел като пиле в кълчища, кодът беше станал на спагети и трудно се правеха експерименти. Ръководителят ми вече работеше на друго място и се беше съгласил да продължи да ми гледа нещата, но имаше много малко време за мен, пък нямаше друг, който да е достатъчно добре запознат с темата. В крайна сметка направих някаква версия, която му изпратих, но беше много зле, и решихме, че просто ще си намеря нова тема. Почувствах голямо облекчение. Беше жалко, че много часове работа отидоха напразно, но пък по новата тема щях да започна със свежи сили и ентусиазъм. За разлика от продължилото година и половина размотаване с мисли и притеснения за дипломната, сега си взех около три месеца пълна почивка, през които кръстосвах Европа надлъж и нашир с мотора и гледах Iron Maiden общо 18 пъти.

Единадесетата година — бяха ни дали срок до края на учебната година на 30. септември да завършим — в моя случай, да предам дипломната — защото университетът окончателно минаваше на новата система с бакалавър и магистър и Diplom нямаше да съществува вече. Първия семестър се размотавах и чак към края най-после си намерих тема, която разработих за шест месеца. На този етап ми беше дълбоко все едно за успеха... в крайна сметка работата ми беше OK, въпреки че можеше и по-добре.

Следващата седмица очаквайте: Епилог.